Дипломацията в паметта
на историята

Дипломацията е прозрение – провиденция на историческия дух за осъществяване!

Темата „Дипломацията в паметта на историята“ трябва да бъде поставена в една по-особена светлина. Как дипломацията в паметта на историята е била усвоима и каква е градацията `и през погледа на Учението Път на Мъдростта.

Учението на Мъдростта в неговия вътрешен живец сложи в личното знание познавателния процес и прозрението като неизбежна потреба за далечното виждане, сложи интуицията като извор, който Причинният свят ни дава. И така ще можем да разберем аспекта на причинната сила, когато се манифестира в историята. Предостави ни се онази антена, чрез която можем да схванем демонстрирането на духовността. А тя прави единство между човек – човек, човек – семейство, човек – държава, между човек – национална предназначеност и държава с държава. Това единство не може да бъде схванато без прозрението, което е тайната на Учението на Мъдростта. Когато причинността започне да излива своята духовност за прозрение, което чрез интуицията изтича, тогава познаваме демонстрацията на усвоената божественост и колко тя ни задължава във взаимност.

Дипломацията е една голяма наука и трябва да я освободим от онази уличност, която я характеризира, или от другата багра, която `и се слага: хитрина, измама, илюзия... Никога дипломацията няма да бъде „улично момиче“. Но така светът се отнася към тази наука, чиято духовна реалност е градила взаимност, прескачайки индивидуалното, личностното, отивайки в това, което наричаме социално ядро. Затова тези, които могат да я прилагат, са посветени, а не само учени.

Ето защо за мен дипломацията е прозрение – провиденция на историческия дух в потребата на осъществяване! Тя е мисъл, която предвижда. Изхождайки от това, ще започнем да разглеждаме тази философия, която се манифестира в служение още изначалото, когато се създава онова, което наричаме човек. Защото дипломацията в паметта на историята стои от деня, когато има човек. Тя е толкова стара, колкото е стар човекът. Тя съществува, откакто съществува човечеството. Ако то е старо, и тя е стара; ако то е младо, и тя е млада.

Дипломацията има своя първи зародиш дори в това, което се нарича доктрина на Сътворението. И затова не можехме да говорим за нейната същност в паметта на историята, ако не бяхме родили Доктрината за йерархия на Духовните вълни. Човекът в хилядолетията трябваше да отработи идеята за своето сътворение – това, което Творецът взема от всичко, що е сътворил. А човекът е сътворен от цялата Вселенска плът на нашата планета. Но Сътворителят му оставя и Диханието, което не може да бъде обяснявано.

Когато търся първия знак, живеца на дипломацията в човешките общества, го намирам наистина още в т. нар. генезисно Сътворителство. Намирам го при Адам – първия дипломат, който трябва да бъде признат. Той е обвинен от своя Баща Сътворител за изкушението – за това, че са яли с Ева плода на познанието. Тогава Адам казва нещо много странно, което е първият акт на дипломацията. Той прави един страшен дипломатически ход – обвинен е, а от своя страна обвинява Сътворителя си: Това го стори жената, която Ти ми даде![1] Направи го астралът, който Ти събуди в мене, за да направя аз земен бит. Ето ви един отговор на дипломат, и то първокласен дипломат. Бог може ли да се самообвини, че е създал някаква изкусителка?!

Можете ли да си представите в какво противоречие е с това, което стои в културата на човечеството! Но защо го казва – защото той има прозрение, което трябва да бъде всяка бъдна дипломация – няма грешка, а има познание.

Но малкият ум ще каже за дипломацията, че е хитрина – „ако мога да измамя“. Защото за него хитрината е потреба, но тя не е идея за спасение. А дипломацията спасява човека от конфликта в себе си. Така както го направи Адам – не седна да се самоукорява, че жена му го измами. Не, обвини Сътворителя си: „Ти ми я даде; Ти я отне от мене“. Бог „отнема“ от него астрала, за да му даде желания, с които да роди познание що е добро и зло.

Какво се каза за плода на познанието чрез събудената змия изкусителка, която всъщност е вътрешното зрение на човека: Не, няма да умрете, а ще ви се отворят очите и ще станете като богове, които знаят що е добро и зло[2]. Един закон, който още не знаят, а трябва да усвоят – законът за добро и зло, т.е. принципът на развитието в социалната общност като характеристика на личността. В основата на цялата еволюция на човешкия род стои идеята добро и зло.

Ева е, която чува: Не, няма да умрете, а ще станете като боговете... Ева е знанието на четвъртото измерение – астралното, не на третото – физическото. И когато Бог решава да ги изгони от Рая, казва: Да изгоним Адам и Ева, защото след като ядоха плода, станаха като Нас, богове, които знаят що е добро и зло[3].

• Дипломатичността като прозрение е
  още в генезисното начало на човека.

Тя е провиденциалност, част е от онази провиденция, която си служи, за да определи и предназначението. Каква беше тази провиденция – че ще им се отворят очите. Какво бе предназначението – че ще станат като боговете.

Адам е във всеки от нас. Той е сътворен, но получава правото да ражда. Така че всяка клетка от този поселник-бог влиза във всички бъдни поколения. И той дава акта на прозрението като бъдеща идея за отношение – човек с човек, човек със Сътворителността, за да се създаде социална единица: семейство, род, племе, народ, държава. Започва раждането и на институциите, в които човекът се изгражда – прави си трон и олтар. Дава се една култура за човечеството, която изначално лежи във вложеното в Адам Дихание за прозрение. Там трябва да я търсим – в Диханието. И тогава ще познаем това, което в културата пък на индийците лежи – че няма грях в това да се знае, а има стъпала на еволюцията и закони на прераждането, които ни усъвършенстват. И още изначалото Законите на Ману в Древна Индия предоставят на човека идеята на мъдростта, която трябва да бъде първото качество на дипломата. Той оставя в тези закони и идеята за съвършенството на човека и потребата му за жертва.

В индуизма ще видим първия договор, който е сключен между Сарасвати, като богиня на мъдростта и знанията, и Брахма, като Сътворител и баща на боговете. Те създават онова бъдещо мирово човечество, което трябва да еволюира. А човечеството безспорно ще си послужи и ще мине през това, което доктрината на Мъдростта каза: йерархия на Духовните вълни.

След Сътворението ще дойде Духовната вълна на Митологията. Митологията е най-необузданото въображение на цивилизацията. Още не са постигнати нейните тайни. Тя е нещо изумително като скрижала на цивилизацията и има енергии, които са запечатани със седем печата в Книгата на Живота. Безспорно трябвало е стихийните богове да послужат като образец и да дадат на човека основание да ги овладява. Тогава разбираме прозрението на Хермес, че боговете са безсмъртни човеци, а човеците – смъртни богове.

Точно тази велика тайна остана в йерархията, за да дойдем до Духовната вълна на Правдата. Тя трябваше да съхрани – чрез една голяма институция, каквато е пророчеството – идеята за расата, защото евреите се бранят като чеда на Гея, на Земята, а не като чеда на Небето, както след това Христос изведе човека.

Хората са ограничавани от това, което се нарича плът, от това, което се нарича сътворено от планетата, а прозрението чака своята будност, чака своята голяма битка. Чака от онова, което е казано: Да сътворим човека, да получи признание в идеята на служението. И това го намираме в един израз: Ecce Homo! Вижте какво е съпровождало акта на дипломатичността! Човекът в себе си е търсил първата дипломация и той е наречен ecce homo след хилядолетия. Но ведно с това винаги е имал, както е казано в книга Битие, „огнен стълб“[4], който го води, и глас отгоре, който му казва: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“[5]. Каква голяма битка трябва да се води от човека с Онзи, Който отгоре казва: Това е Моят възлюбен Син...

Ако чуете този глас в себе си, тогава представете си каква битка се води! Затова казвам, че битката за човека свърши. Тя беше хилядолетна, може би милионна битка за човека. Докато се дойде до този странен израз на Пилат: Eто Човека – за Иисус, Който бе казал на поколенията, че няма друг роднина освен: Този, който изпълни волята на Отца Ми, той Ми е брат, майка, баща...[6] Значи идеята за една духовна обнова на човека е над кръвта. Така расовият принцип, при който имаше и кръвно отмъщение, се отживя в силата на това Негово слово. Това може да изглежда несъществено, когато не се прозира целостта в идеята на служителя, на събуждащия се Бог в човека.

В идеята за сътворения дойде големият Вестител на една изключителна Духовна вълна – Вълната на Любовта. Той направи нещо невероятно в световното мислене с идеята, че Синът Човечески можа да каже: Аз и Отец сме едно! Това ми даде основание да твърдя, че в Адам – сътворения, започва вече да работи Иисус Христос – Роденият. Роденият носи същата тази Всемирна плът, но с Диханието на Отца Си направи Синовност, за да стане както Син Човечески, така и Син Божий.

Това бяха първите отворени двери в световната култура на религии, социологии и философии, които предоставиха на човека идеята, че той е един бог в развитие. Затова човекът трябва да има воля за знание, път за съвършенство и всичко това да бъде придружено с идея за обожествяване. Това е триъгълникът, върху който се изгражда човекът – бог в еволюция. А еволюцията има за задача да ви направи не благоденстващи, а божествени! Тя може да употреби всички т. нар. страдания, за да ви изгради в морала на обожествяването.

В йерархията на Духовните вълни се изходи както творческият път, така и осъществяването на човека от Вълната на Сътворението до Вълната на Мъдростта сега. Не може без тази йерархическа стълбица, в която, освобождавайки се от това, което много фигурно казвам – косматата дреха, за да се приемем като човеци, да се стигне до смелостта да се освободим в идея на Богоосъществяващи се.

Естествено е с потребите да се пробуждат нови Духовни вълни. Не само да се изхожда от правила, каквито са дали, примерно казано, религиите на Правдата. Те не са достатъчни. И виждаме, че правилата се допълват и усъвършенстват от Учението на Любовта. Търси се онова, което може да промени човека, така както Христос казва: Обичай врага си. Но и то не даде решение. Това показва, че в същината на човека е вложена потреба от развитие. Защото той еволюира – от онзи zoon politicon, от социалнoто животно до онова, което можем да наречем homo sapiens – мислещ човек. Този хомо сапиенс, колкото и да го виждаме велик във всичките му култури, в края на краищата разпна Сина не само Човечески, но и Божествен. С Него идва новата формула: Ето Човека!

Не можем обаче да кажем, че вече имаме съвършения човек, защото той още еволюира. Така че културите сами ще раждат ограниченията на онова, което не може да се осъществи в целостта на Божия мир. Човечеството ще си създава предпоставки и когато привърши въздействието на верската култура, която е определяла взаимоотношенията в социалноправни формули, естествено е да се променят и отношенията.

Идеята вече е за една нова духовност – духовността, която обезземява човека. Тази голяма битка ще започне с най-различните възможности, с които безспорно съотношението на силата ще се измерва със съотношението на прозрението. Както Антей е непобедим, но Херкулес вижда, че ако го вдигне нагоре от земята, майка му Гея няма да му дава сили – и Антей е победен.

Учението за Мъдростта не отрича материята, а я одухотворява; казва, че може да се изведе вложеният Бог в човека като Дихание на Твореца; говори за събожник. Не може да се изповядва идеята, че имаме враг, когато той всъщност е наш събожник. Този, Който сътворява, не може да създаде единия враг, а другия – благодатно Божие дете.

Трябва да променим като мислене и идеята на конфликта между добро и зло, създал доктрина на дуализъм и влязъл във всички религии като тенденция на еволюцията, която не може да няма два бряга. Но когато дойде Учението Път на Мъдростта, каза, че няма зло, има нееволюирало добро, че човекът е един бог в развитие, че човекът е свещен, не институцията! Защото без наличие на човек нямаше да има институции.

Не може да се прави дипломация без наличието на човек. Дипломацията може да съществува като институция само когато има дипломат – т.е. личност, която е в състояние да прояви отношения.

Дипломацията е една голяма философия. Но не с методика и с правила, защото е идея на прозрението.

• В дипломацията вместо сила трябва
  да се прилага такт и прозрение;
  вместо меч – слово и умение!

Модерно оръдие на действието е словото на дипломата. Силата му е да обезоръжи противник с прозрение, не с натиск. Не напразно древните са казали ясната мисъл: Боговете имат само едно оръжие – словото. При тях няма лък или пък прашката, която Давид измисли, за да убие Голиат. Непрекъснато се говори за техническа революция, но никой не каза кога е започнала. А тя започва, когато Давид и Голиат водят битка. Давид е едно хилаво дете, а Голиат – образ на голямата сила. Давид си прави прашка и хвърля с нея камък[7] – първата техническа постижимост. Какво е тя – прозрение на ума и приложност на волята и показва, че не си безсилен, когато имаш прозрение. Защото безсилието не е раждало друго освен унижение.

Във всички случаи онова, което е прицелната точка на дипломатическата дейност, са взаимоотношенията и защитата на личността. Тя винаги ще бъде съпроводена с подписване на взаимна отговорност, която навремето е подпечатвана с клетвен знак. За българската дипломация клетвеният знак е бил свещеният меч. Това е бил знакът, с който българската държава тук до Покръстването дава своята вярност. Даже има случаи, когато българската дипломация е изисквала и византийските императори да потвърдят своята клетва от християнско гледище с признание и клетва в свещения меч. Защото ние сме дарявали на тези големи имперски държави нещо много по-голямо, отколкото исканата клетвена вярност. Спасили сме Византия, и то по-специално столицата им – в 718 г., от сарацините. Още тогава нямаше да я има Византия, ако този инвазионен акт на арабите беше допуснат да стъпи на Европейския бряг, въпреки че те стигнаха до Малага, в Испания. България с кхан Тервел спасява Византия от унищожение. Ето каква е била дипломацията на българина – нашият кхан да спаси Византийска империя заради това, че противникът, който идва, е по-лош от византийците. Това е прозрението на Тервел.

Защо българските кханове са искали противните страни да се заклеват в свещения меч – нещо много странно. Защото културата на българската духовност е била култура на тангристка България. И не може съответната друга култура, която е предимно християнска, да не е отчитала, че в поведението на българина няма съблазънта на сатаната, защото той не съществува в неговата изповедна олтарност, за да каже „така сатаната ме изкуши“. Няма дори, ако щете, и покровителството на ангелите, за да намерят извинение „така ангелът ми подсказа“. Това е психология на една нова философия, която живее тук.

При нашествието на византийците кхан Крум помолва Никифор I да се оттегли с мир. Но той минава и разрушава първата ни столица – Плиска. Кхан Крум им позволява да влязат там, но когато се оттеглят, поставя пред Никифор един проблем, като ги загражда – „И пиле няма да прехвръкне“. Той прави това, което се нарича далновидност: „Влез, но защото унищожаваш, ще бъде заслужена казънта, която ти давам, и ще направя от черепа ти своя чаша“[8]. Този, който не иска мира, получава секира! Тук не се крие някакъв първобитен варварин, а има една велика тайна – идеята за Орендата в тангризма – в черепа е енергията на водача, която трябва да се вземе и да се обезсили противника. Затова си прави такава чаша кхан Крум – той не извършва акт на гавра. Така на победения противник му се изгребва Орендата – Великата духовна сила.

• В дипломацията вместо армия се проявява
  далновидност, вместо фронталност
  се прави разузнаване!

Вместо всичко – ивица от големия бряг на бъдещето се взема. И както старата дипломация казва: „Трябва да се завладее толкова, колкото може да се опази“. Не бива да се завладява повече, ако не може да се задържи. И след това да се покори – това, за което столетия Рим се измъчваше: „Картаген трябва да бъде разрушен“[9]. Един пристан. Победата не дава основание за властност. Победата е само изпитание какво може да овладеете след това. Невъзможността разсипа много големи идеологии и престъпни намерения.

Така че вместо да се иска всичко, достатъчна е една ивица, както ние, българите, сме направили – сега тази част от брега на Дунава е нашата дипломатическа история и нашата потреба в историята. Не можем да искаме целия Дунав. Тук е идеята да вземете една ивица от брега, в която може да направите храма на бъдещето.

• В дипломацията вместо да се иска всичко,
  взема се една ивица и се прави храма
  на устойчивостта!

За съжаление това, което можах да прегледам – трудове за дипломация (дори и на Кисинджър и Бжежински), не можаха пълно да я характеризират, въпреки че в поведение на приложност тези тайни стоят.

За дипломацията вътрешната политика е пъпната връв на държавата с националния дух! Защото вътрешната дипломация, т.е. прозрението на държавника, е вътрешната политика, която е свързана с това, което се нарича национален дух. Националният дух определя историческата необходимост, за да може да се изгради държава! Тук е умението на големия държавник, който трябва да направи вътрешната политика.

Дипломацията наистина е едно учение за отношенията между държави, но преди да стигнем до контакта с този, който е вън от нас, ние най-напред имаме контакта с този, който е вътре – при нас. Затова вътрешната политика е пъпната връв на човека и на обществото с националния дух. Не можем без вътрешната дипломация, не можем без дипломатичност във взаимността между личностите, които правят колективното съзнание, наречено племе, държава, национален дух. Отделен е въпросът дали някой приема, че има национален дух. Не може човек да живее вън от общността, в която е пратен. Чия воля е това, също не е важно. Само едно дълбоко прозрение може да каже кога волята ви е пратила на съответно място със съответните отговорности. Това е вътрешният контакт, това е вътрешната дипломация.

За дипломацията външната политика е окото на историческата потреба! Дипломатът е окото на историческата потреба и колкото е по-посветен, а не само ограмотен, толкова той ще знае повече за историческото време.

Дипломацията е повече от изпълнение на дълг, макар че дългът е вътрешна повеля на историческа необходимост и голяма отговорност пред националността. Дипломатът е пратен в едно историческо време, за да види над границите на обикновеното мислене. Ако не се осъзнае историческата потреба, която безспорно се храни от националния дух, тогава не може да се извърши това, което се нарича „облик на просперитета“. Потребата е просперитетът, иначе идва загниването.

Дипломацията в пътя на външната политика трябва да начертае политика поне за 30–50 години напред. Ако човекът, който води външната политика, не даде едно поле, в което държавникът да може да превърне своята фантазия в творчество поне за 50 години напред, това не е политика и не е дипломация.

Така че едното е проблем на националния дух, другото – на историческата потреба.

Дипломацията е едновременно и правно, и верско съчетание. Затова казвам, че история се прави от волята на цезаря, но никога и без молитвата на жреца. Този голям съпровод, това бракосъчетание между вероизповедността и троновата воля може да създаде устойчивост.

Институтите, макар и сега разделени, в дадени моменти на историята са били едно: цезарят, който ръководи чрез трона, и жрецът, който прави молитва пред олтара. Трябва да се намери единство. И може би точно затова египетските фараони са били и главни жреци. До известна степен и нашата култура го свидетелства – кханът е бил и върховен жрец. След това идва разделянето, което само за себе си създава възможности за прилагане на дипломатичността, за овладяване на отношения, които имат за идея взаимността. Това е първият стълб, на който е изграден храмът на дипломацията. И не е проблем на хегемония. Но историята тласка човечеството в доктрини, които създават идеологии на хегемонията...

Трябва да знаете в кой момент какво искате. Но какво би трябвало да знае един посветен? Трябва да знае какво иска Бог от него; какво чака човечеството от него; и какво му позволява съдбата.[10] В съдбата има и щедрости, и ощетявания и трябва да намерите момента, когато тя е щедра, за да може да решите проблема. А не да изберете битка, когато тя ще ви ощети. Това е голямото, с което трябва да се гледа на тази култура, която безспорно е и същността на събудения.

• Дипломацията е и философия, и наука, и култура.

Ако един държавник се забавлява, то не е вече прозрение. Да се облекчите в своето живеене – това е занимание, това е игра на очите. И е плитчината на едно дребно сърдечно усещане, което е напоено със страстологията. А културата на дипломацията се прави от посветените – те имат отговорност и зрялост. Тя не е папагалщината, която се изучава, а е наистина прозрение. Затова чак сега може Учението Път на Мъдростта да `и даде характеристика и да посочи браздите на творчеството в идеята на национален дух и историческа потреба.

Вярно е, че има доловени усети. Една голяма политика си представя идеята за свободата, но тя не е патент само на един революционен акт – като Френската революция, нито е привилегия само на един народ. Тя може да бъде прокламирана като битие. Но видяхме как я прокламираха: свобода, братство и равенство, за да дойде онзи израз, който беше и ирония на цялата революция – че революцията изяде своите чеда...

Така трябва да погледнем на тази голяма тайна, която, за съжаление, много малко се познава и както казах, битува уличният израз – че дипломацията е улично момиче. Не, не! Нито пък може да бъде хитрина. Защото големият ум не се занимава с малки хитрини, а малкият ум не може да прави големи хитрини! И точно тук е грешката на тези, които искат да характеризират или детерминират дипломацията като хитрина и измама. Политиката може да си играе с нюансировките: да обещаваш, че ще правиш мост, когато няма река. В дипломацията тази игра не може да мине. Дипломатът трябва да е гъвкав и да види отвъд брега на всекидневието.

Не трябва да се илюзираме, че дипломатът е хитрец. С това прозвище може да се определи Одисей, когото наричам дребния хитрец. А се живее с погрешни рецепти – хитрината на Одисей, този шмекер на дребното мислене, се счита за велика политика. Когато се използва религията като измама, това не е дипломация. Защото той използва една верска сила, каквато е религията в нейната социална даденост и в нейното олтарно изповедание, за да прати като дар на един народ Троянския кон, а вътре в него да е скрита подлостта. И когато конят влиза в Троя, да отвори вратите `и... Това е малкият, дребният ум.

Жрецът – Лаокоон, който е прозрял измамата, опровергава тезата, че това е дипломация, но няма кой да го послуша. Той рече: „Timeo danaos et dona ferentes“ – „Страхувайте се от данайците и когато носят дарове“.[11] Ето мъдреца, ето знаещия! Този, който е посветен, какво предупреждение дава. Предупреди и замълча. Само предупреди. Първата тайна на посветения е мълчанието. Касандра също изплака своята болка и замълча...

Мълчанието е знак на много знание и в същото време преценка какво можеш да дадеш, какво можеш да кажеш. Ако някой изнася къщните тайни на улицата и внася уличните тайни вкъщи, от него дипломат не става. Посветените не правят това.

Троянският кон остана позорище в културата на човечеството, колкото и да се говори за хитрините на Одисей. Това не е дипломация – това е подлост, това е хитроумност. И този пример остана и никога не е бил ласкателство, ако някой го употреби. Така че – дипломатичността и хитростта не са едно и също нещо. Хитрината никога не е в прерогативите на дипломата, а провиденцията, предсетата, прозрението са, от които се извежда предназначението.

Можете ли да си представите пък каква дипломация прави един Приам, когато е трябвало да отиде при Ахил, за да вземе своя убит син Хектор? Отива и казва смелите думи: О, велики Ахиле! Аз съм принуден да целувам ръцете на убиеца на моите деца и го правя![12] Не загубва самообладание за достойнство, но дипломацията налага, защото трябва в отговорност заради душата на своя син да отиде при победителя. Това е дипломатът! Той може да казва истини, но не може да играе ролята на обиден и сърдит, за да постигне целта си. Това е големият дар на дипломата: Целувам ръцете на убиеца на моите деца! Не е било измама, нито обезличаване, не е било хитрина, а прозрение, защото така Приам е излекувал и Ахил...

Така че дипломацията е наука за отношение между личности и между социални общества в техния градеж като държави. Безспорно държавите са принудени във взаимност да градят история. И те изграждат взаимоотношения, като слагат съответни нормативи.

На гръцки думата „диплос“ (diploos) значи „двоен“, а „диплома“ (diploma) пък значи „двойно сгънат лист“[13]. (Сигурно са давали големи листове навремето за диплома, а сега са книжки.) На латински „дипломатус“ (diplomatus) буквално значи „снабден с грамота“. Има и грамота, която в дипломацията се нарича „агреман“ (фр. agrement). Той е, който легитимира; той е, с който другата държава дава предварително съгласие, че може да приеме дадено лице за дипломатически представител.

Дипломатът е действащо лице, политически представител на една държава в друга, заради което трябва в общата етимология, когато говорят за преносния смисъл на тази дума, да сложат „гъвкав“, безспорно ръководещ с умение отношенията между държавите. Това никак не изключва отношение на човек с човек. Защото дипломацията е необходимостта да се разбере потребата на партньора, измеренията на неговите възможности, за да може естествено да се прави хармония и когато трябва, да се вземе, както казах, ивица от големия бряг.

Ето защо дипломатите не са били само образовани, а са били и посветени. Не можеш да пратиш само философ. Платон е искал да направи държава на философите... Не, не са ги пращали дори за дипломати. Тази грамотност, която може да ви даде нисшият или висшият ум, е разговорност. Умението на дипломата не е в разговорността, а в прозрението.

Една голяма тайна – дали дипломацията е израз на приятелство във взаимността? Ако някой не може от олтара, на който е сложен, да служи в името на пратеничество, да направи приятелство, той не може да бъде дипломат.

• Дипломацията е формула не на политиката на насилие, а да спре политиката на насилие!

Това не значи, че не е имало насилие и че няма да има. Отделен е въпросът кога – дали всички стъпала на дипломацията са били изградени, или докога – дали еволюцията на човека в бъдеще ще се освободи от насилие. Защото най-голямата форма на насилието е енергията на еволюцията. Ако еволюцията нямаше тази енергия, тя никога не би дала на потока да стигне океана.

Дипломатът е, който трябва да улови предназначението на своето историческо време, за да изведе служението си в името на своята държава до онова, което се нарича добро решение на проблема. Това в никакъв случай не значи, че няма да има конфликти, защото конфликтът като сила на еволюцията има двата бряга – на плюс и минус. Но не атентати. Дипломацията прави само един атентат – срещу зломислието като социална енергия. Дипломатът не може да си позволи зломислие, защото отсрещният точно това чака. Атентаторът е този, който прави зломислие и злодействие.

Така че дипломатите не са образовани и културни в смисъла, който днес разбираме – завършил международен институт, а посветени. Един Питагор 34 години минава стажа на посветените, като 22 години прекарва в египетските пирамиди и 12 години учи статута и институцията „робство“ при вавилонците.[14] Дванадесет години да изучаваш статута „робство“! И тогава ще разберете мисълта ми, че българите сме били под робство, но не сме били роби. Защото, може би, хилядолетия пък българският национален дух е минал точно това обучение – да не бъдем роби, когато сме под робство. Това е култура!

Ето защо, когато ще пращат някого за дипломат, той трябва да бъде посветен, а не ограмотен. И затова не Итън колеж е, който прави дипломацията на англичаните. Итън колеж подготвя външния пълномощник, това, което е привидността... Древността е имала по-голяма отговорност по отношение идеята за грамотност, защото тя не говори за ограмотяване, а за посвещение. Не става въпрос децата на благородника да отиват да се обучават, а за избраника, за посочения, за белязания. Защото дипломатът се ражда.

Все пак има международни университети, в които наистина трябва да признаем, че онова, което характеризира дипломатическите отношения, създаде науката международно право. В Англия още в ХV век официално се прави статут на обучение. Това е страната, която отдавна има отношения, почиващи на известни правни тези. Но както казах, още в законите на Ману е поставена взаимноотговорността.

Правила и закони са се изработвали още от най-древно време. Договори са сключвани, за да може човекът да не загуби своето право на присъствие в идеята за отговорност за социалното благо, за държавата, за човечеството. Затова институциите разширяват своята гръд от личната защита до семейството, в което трябва да се намери помирение. Защото не разноликостта е, която създава дисхармонията, а липсата на идея в целостта на голямото служение. Семейството е идея на жертва в голямото служение, че прелива своята духовна и материална кръв в това, което се нарича племе, нация, човечество. А цезарят трябва да мисли как да постави държавата си в историята на човечеството. Така се създават правила, които постепенно се допълват и разширяват.

Така за отношенията между държавите се създава цяла наука. А тя изковава както дипломатическите рангове, така и съответните уставни поведения и положения, които са взаимно признати. В съвремието това са решенията на Виенския конгрес през 1814 – 1815 г. Тогава влизат международноправни норми, посланиците, консулите, легациите и пр.[15]

Но има писмени документи много години пр. Хр. за дипломатически отношения, подписани договори за взаимност както за личностите, така безспорно и за това, което се нарича териториални цялости, които държавите във взаимно признание започват да спазват. Тези договори не значи, че остават вечни. Защото историята ни свидетелства, че големи епохи с велики държави си отидоха. Тогава няма защо да се учудваме, че могат да се променят известни уставни положения.

Разбира се, всичко това съществува, защото е имало нещо, което нарушава хармонията и мира. За да се яви защитна теза и тя да бъде отработена в закони, в правила или в духовни съюзи, явно е, че е имало предпоставки, които нарушават мира. Защо? Защото в еволюцията моралните статути в хилядолетията не можаха да изградят пълната защита. А в края на краищата цялата битка е за единство, битка за съвършенство, битка за онова, което древните наричат „иеромемия“. Иеромемията е идея за свещен мир.[16]

Дипломацията във взаимност я намираме още във фараоново време в т. нар. Тел-Амарнска преписка, в която се говори за отношенията между фараоните на Египет и подвластните им държави. Дори има една преписка между Рамзес II, в 1256 г. пр. Хр., който трябва да направи договорни отношения с хетския крал Хатушил III – за мир и отбранителен съюз.[17] Преди три-четири хиляди години хората имат закони, поведение. И когато пък един египетски фараон иска да вземе една царска дъщеря от Вавилон, правят съответните пазарлъци, че трябва мулето да бъде натоварено със злато. И то не толкова като идея за подкуп, а като формула за сигурност.

Така че още от най-древно време можем да намерим взаимни договори на египетските фараони, дори такива, които са сключени поради необходимостта от признание чрез дипломатически бракове, което го има и в нашата история. (У нас са известни сватбите на цар Иван Асен II.) Дипломатическите бракове са формула чрез родово начало да създадете хармония и мир. Разбира се, в никакъв случай тази формула, колкото и да е изглеждала благоприятна, не реши големия въпрос. Защо? Защото идеята за рода е идея на кръвта, а кръвта е тезисът на расата. Расата при евреите, в своята осъществимост, макар че бе водена от пророческото начало, не можеше да не приложи закона на жестокостта в охраняването на чистотата си.

Има различни форми, с които дипломатичността получава институционност. Например при Перикъл в т. нар. Пелопонески конгрес през 432 г. пр. Хр., в който се отправят искания към Атина. През 421 г. пр. Хр. има Никиев мир – мирен договор между Спарта и Атина, и пр.

В гръцката държава като морален и правен кодекс на защита на личността има един чисто верски съюз – това е съюзът амфиктиония. Амфиктионията е религиозен съюз на племена или полиси, т.е. градове-държави, с който се осигурява неприкосновеност и в същото време се защитава свещения мир. Амфиктионията е договорно отношение в защита на съюза, на вероизповедността.[18]

Когато тези духовни общества – амфиктиониите, са се събирали около светилища и храмове, какъвто е бил Делфийският (с неговия оракул), за да правят общи жертвоприноси и празненства, в същото време те са отработвали поведение за защита. Значи още от най-древно време човечеството е намирало път, по който трябва да се осъществява взаимност.

Древните гърци имат своя теория за отношения между държавите. Между тях е налице т. нар. проксения, която е или личност, или институция за гостоприемство (за ксения). Тя осигурява на чужденците право на защита[19] и е част от големия свещен мир. Проксенията има един велик завет – всички непознати са под покровителството на Зевс. Така той едновременно е баща на боговете и в същото време – най-гостолюбивото божество – Зевс-Ксения.

Когато влезете в храм, вие също сте защитени (както е в романа „Парижката Света Богородица“, където Квазимодо и Есмералда са защитени в това, че са в подслона на храма). Такива формации като проксениите са съществували. Защитата на личността и отношението към чужденеца – това впоследствие се изгражда чрез международното право. В него влиза и защита на пленника.

Такава дипломатичност се изгражда и тогава ние ще разберем формулировки като тази, която един Цицерон оставя: „Consensio omnium gentium est lex naturae“, т.е. „Съгласието между народите е природен закон“.

Безотговорни институции обаче казаха, че целта оправдава средствата. Папската институция го приложи с такава виртуозност, че нямаше нужда след това на някой от управниците или на някой от владетелите да му е необходимо оправдание. Целта оправдава средствата не е дипломация. Тази фраза приписват на Николо Макиавели, но тя е на Игнацио Лойола. Дипломацията не може да бъде извършвана като наука на омразата. Но с такава дреха обличат Макиавели, този маг на дипломатичността – философ и политик, който в ХV – ХVI век оставя диря в политологията. Този прочут флорентинец – Макиавели, е роден на 3 май 1469 г. (1469 – две десетки). Той е неизмерим дори за нашето време, когато сме толкова мощни в компютри и какви ли не щете други знания... Този човек е успял да сложи идеите на рационалната политика. Той е първият голям мислител, който е и евристичен.

Макиавели оставя няколко труда, но един от тях е този, който най-вече можем да кажем, че наистина слага брегова линия на мисленето по отношение на политиката, дипломацията и държавата. Оставя книгата „Принцът“, преведена и като „Князът“, или „Владетелят“[20]. Макиавели подсказва една велика тайна за властта, но не лишава от прозрение дипломата. Той казва, че два са принципите, по които трябва да се развива дипломацията – единият е пътят на закона, другият е пътят на силата. Тогава, когато принципът на закона не може да доведе до преговори, преценка и пр., тогава човек прибягва до насилието. Но той поставя и един много странен въпрос: два звяра, които си служат с насилие, са лъвът и лисицата. Този, който е избрал лъва, трябва да знае, че лъвът лесно влиза в клопка, а този, който е избрал лисицата, трябва да знае, че лисицата е безсилна пред вълка...[21]

Нека да направим една малка съпоставка с римското насилие. Можеше ли да бъде нещо друго освен вълкът, като имаме предвид Капитолийската вълчица?! Римската империя като структура, като доктрина не можеше да има нещо друго освен тази идея на насилието. Вижте колко странно са оставяни символи. „Лисицата е безсилна пред вълка“ – колкото и да бяха лисичи нравите на гърците, те нямаха шанс пред вълка, не можеха да му се противопоставят. Когато съм характеризирал поведението на Византия, съм я наричал хиена. А Капитолийската вълчица кърми двамата братя – Ромул и Рем, основателите на Рим. Представете си Николо Макиавели – този гениален човек (както искат да го наричат), какво прозрение е имал да каже, че лисицата е безсилна пред вълка, както лъвът пред клопката. И все пак той е казал, че над всичко стои държавата. Макар че е влязло като нарицателно – макиавелизъм, т.е. извъртане, лъжа, измама... Както пък е влязло като достойнство, че Данте е ренесансов „принц“. А всъщност той измисля най-жестоката казън за човешкия род – девет кръга в Ада. Това е плодът на малкия ум.

Макиавели като доктрина, независимо от лицемерията, с които е хранел своя княз, създава тенденции да се ограничи поместния диктатор. Защото, когато десет души по отделни места са диктатори, безспорно има много повече жестокост в упражнено деяние, отколкото един, когато е над цялата държава. Това е и една нова форма на дипломацията на Людовик ХI – да се създаде държава, която стои над всичко. (И тогава ще разберем институцията, която наричам „волята на цезаря“, и колко бледо жреците употребиха Христос в олтара на служението.) Това са много съществени неща, за да не намираме най-евтиното извинение: „Ето, тук има макиавелизъм“.

В голямата политика българската история няма белязана подлост. Няма дори към най-върлия ни враг, каквато е била Византия. Защото просперитетът на България се бележи от идеята как съжителстваме с нея. Византия два века не можа да ни победи и търпя присъствието на една придошла „орда“ българи тук. Как дипломацията можа да ни задържи тук? Бяхме потребни на Византия, за да спрем набези на други племена, но когато имаха възможност, те винаги искаха да ни унищожат.

Обаче къде беше голямата тайна на нашата дипломация? Ние тръгнахме с една провиденция, каквато носехме, с това, което се наричаше Оренда.

• Българската дипломация е провиденциалнa
  още с основаването на държавата.

Първом е кхан Аспарух, който идва с определени идеи – за държава и за земя, която трябва да направи територия. Имаме бранна сила, която в историята е нещо неповторимо. Аспарух идва в милионната Византия. Не е важно българите колко са били – идея за земя и държава! И това е в последование на осъществяване на онова, което нарекох „национален дух“, т.е. вътрешната тайна, вътрешната политика, пъпната връв на държавника с националния дух – да завоюва територия и да създаде държава.

Земи всички са владели, територии – малко. Аспарух сварва тук народи, които имат племенни състави, но нямат държава и са в услуга на една мощна империя, за радост, разбира се, до известна степен и на нас. Защото мощта на Византийската империя се е криела в културата, която тя дава на човечеството, културата, макар и да е пълна с еретици. Тя е култура на лицемерието, но в същото време и култура на прозрението. Никоя друга историческа държава не е имала толкова вътрешни противоречия и толкова много култури. Аспарух дойде тук и направи държава – това прави роденият държавник.

Но онзи, който ме изумява вече не само като държавник, а и като дипломат, е княз Борис Покръстителя. Независимо от това, което му приписват – че петдесет и два болярски рода бил унищожил. Къде беше големият дипломат и държавник? След като ние бяхме една от трите големи държави в Европа (ведно с Византия, разбира се), какво му оставаше в островното ни изповедание сред християнската околовръст? Като държавник да намери пулсацията на националния дух. И какво трябваше да направи той като дипломат? Да намери подхода за историческата потреба – единство между етническите групи прабългари и славяни. Един от най-големите дипломатически актове как да се влезе в Европа: с единство и цялост на българи и славяни, и най вече с култура. Своя култура, за да не сме принудени да чакаме столетия след това да правим Ренесанс. Това е голяма дипломация!

Славяните стоят тук повече от столетие и не могат да направят държава. Нямат идея за държава. Имат земи, но не могат да направят територия. Имат своя бледа митология и те с радост приемат единобожието на християнството, защото ще махнат от сърцата си многото божества. В замяна на това ще имат един Бог, ще имат държава и територия. Как да устоят в това, за което говоря – че трябва дипломатът да им донесе зрение поне петдесет години напред?!

И може би несравним ще остане в световната история княз Борис Покръстителя. Няма в световната история личност с такъв замах и с такава дипломатична усетност – да направи единство от два етнични народа, да направи един общ хоровод, да ги изведе независимо от това, което волята на цезаря е трябвало да упражни тогава, когато трябва да смени чашата на олтарното причастие. Защото няма по-съвършена религия на света от прабългарската, но дипломатичността точно това изиска. За да не останем изолирани в тенденции и да дадем ведно с интуицията, която носим, едно хероизтично начало за култура.

Покръстването при княз Борис е идея не само за религия, а и за култура. Голямото прозрение на дипломата и голямата зримост за защитна стена можа да роди култура като стратегия на бъдещето. Той роди тази идея – с една азбука и с една вяра. Това е голямата тайна на „Приложение книг“ от първия голям събор в България през 893 г., с който се изхвърля от Църквата пеене на гръцки и от държавната канцелария – гръцкият език. Въвежда се старобългарският език, старобългарско пеене, което после е наречено църковнославянско. (Акад. Дмитрий Лихачов – поклон пред тази голяма личност – брани България като „държава на Духа“, а църковнославянския език като „старобългарски“.)

Княз Борис създава стратегия за култура и стратегия на културата. Тогава вече се сумира азбучността и се поставя в употреба гълчавата на българина и духът му с широтата на славянската душа, на която трябваше да `и се даде дисциплиниран ум. Това е преимуществото на българските славяни (а не на славянските българи) – да ги научат да си дисциплинират ума и да не се напиват. И големият дипломат като държавник можа от националния ни дух да изведе потребата „държава и култура“. Това беше далновидността на този велик държавник и дипломат – да приемем Кръщението така, че да направим нова култура. Културата на българина в идеята за стратегия на знанието срещу посегателството на „византийската хиена“ – асимилация и културно унищожение на България.

Ние имаме нещо, което светът няма. Синът на княз Борис – цар Симеон, който е имал култура, създава Златен век на българската книжнина и доктрината Pax Symeonica. Това е дипломация!

Византийската дипломация е имала учението как да бъдат управлявани варвари и роби. Това е тяхната характеристика за дипломация. В българския национален дух подобна теза няма. Тогава можем наистина да благодарим на цялата тази благодат, която ни е изграждала в морална чистота. Затова, когато говорим за дипломацията на българския народ, трябва да познаем тайната на взаимността ни. Тя е именно в това, което никой е нямал – ние нито писана, нито словесна институция сме имали, наречена „робство“. Робство няма в българската история и в пътя на българите в хилядолетията! (Ние сме имали много държави, но колкото и съблазънно да изглежда величието ни на много места по света, България е тук!) Нямаме статут на робство. Възхищава ме това, което нашите възрожденци в Учредителното събрание през 1879 г. пишат в член 61-ви на Търновската конституция. Хората са правили Френска революция, гражданска война в Америка, но никой не е писал това. Защо? Защото робството е било още налице. (Едва можаха да махнат сегрегацията.) А член 61-ви на нашата Търновска конституция гласи, че всеки роб, щом стъпи на българска територия, става свободен[22]. Величие на българските учредители на Конституцията, които в договор със съвестта си и с историческата истина са я писали.

Безспорно един от големите актове на нашата дипломация през Възрожденската епоха е, когато, без да имаме институция Църква, приемаме от султана акта на Българска екзархия. Този акт на Българската екзархия идва от един вътрешен бунт на българското духовенство. Вижте колко странна дипломация: да признаят върховенството на султана в Църквата си и да отхвърлят Цариградската патриаршия, към която религиозното изповедание ни задължава – но към Патриаршия, която е лицемерна. Това са неизмерими крачки в историята на голямата дипломация на българската държава – една липсваща институция да признае насилника си и него споменава на Великден по време на църковното си богослужение, а не християнския патриарх. Да пее възхвала на оня, който ни е оробил (и то почти 500 години). Това е страшна дипломация. Нещо, което светът не познава – възхвала на султана. И султанът издава своето ираде, което определя диоцезите на Църквата ни. Така без институции правим институционност – Екзархия![23] И Екзархията става водител на съдбините на България.

• Дипломацията се носи от посветени мъже.

Никога няма да намерите недоволство на българския духовник срещу държавника. Така както го направи папската институция, когато пред замъка Каноса един император, Хайнрих IV, облякъл покаянното расо, е трябвало три дни, бос в сняг, да чака благоволението на папа Григорий VII да му даде опрощение.[24] Тези хора не са разбирали от дипломация, щом са оставили такъв паметник в историята... Не може да се отмине този паметник на позора – прозвището „на Каноса“.

Тогава папската власт е дала на Инквизицията воля за действие под наименованието „спасение на душите“. „Целта оправда средствата“ – насилие, жертви, клади, дори страхът на императорите пред папата. Императорът, бос в снега, чака папата да го приеме. Това е жестокост! Затова този термин стои като нарицателно в световната култура и в дипломацията – „на Каноса“. А и Кръстоносните походи какво са били? Същата мъчителност...

Обяснението на всичко дотук можем да намерим в Духовните вълни, с които се демонстрира сумираният дух на континенти, на нации и на личности. Но това не е достатъчно. Защо? Защото, ако хората не са имали прозрението, за което сега Мъдростта повелява, имали са Любовта, която Христос остави. Оставям настрана Правдата, която наистина е насилие. Но Любовта е преданост към онзи, когото срещаш. Даже нещо повече – тя е повеление да обичаш врага си. Тогава защо не го поеха хората, защо от това знание не си взеха част?!

Победата на дипломацията няма да завърши с плитчините, които ни предоставят различните форми на организации като ООН. Там се защитава човека в правото му на живот, на свобода, на съвест и пр. Но никой не се сети да защити правото на душата. Институционността е в това, да се приеме идеята за душата, а вече доказателства за нея има. Досега и на съвестта никой не е дал осезаемост, но се брани. Защо се страхуваме да браним идеята за душата? Защото тя е най-голямото огледало, в което хората могат да видят своите изкривени образи – не е криво огледалото, криви образи има. Затова протестирам и искам да се впише нова клауза в Хартата за правата на човека – да се защити душата, като се премахне думата „анатема“ от Църквите и „враг“ от гражданския закон. Защото това е издевателство върху светостта, която Христос остави на човечеството.

Всяка една от европейските държави е предоставила достатъчно материали, за да можем да говорим и за европейска дипломация. Можем да говорим и за американска дипломация... Смешното е, когато преглеждаме трудовете им, че натрапчиво се повтаря едно и също понятие, осветявано, разбира се, от различни лъчи: демокрация и свобода. А преди две хиляди години Христос, когато Го питат: Що е истина?, казва: „Истината ще ви направи свободни“[25]. Успяхме ли да родим и да отгледаме бебето на Истината? Та дори гладно държат бебето на Любовта. А може в немощ да поискат да оставят и детето на Мъдростта. Не, то ще ходи своя Път, то има свой храм, в който прозрението е неговият светилник!

Така че, когато искаме да дадем признание на всички институти, които са градили дипломацията, която човечеството прилага, ще трябва да се надмогнем в идеята за онзи „свещен мир“, който не може да бъде награда само за един континент, за един народ или за един човек. Имаме белези на човеци, които в преданост да създадат култура са оставили имена. Но явно времената ги надживяха в потреба на Нова Духовна вълна. Както можем да дадем признание на Ришельо в една странна идея – държавата над всичко... (А след това в нашия век немците запяха песента: „Deutschland, Deutschland über alles!“ – „Германия, Германия над всичко!“.) Ришельо, сивият кардинал, минава незабелязано, но решава съдбини, защото стои в сянката на краля, но ръководи Франция в нейните победи.[26] Този кардинал никак не е бил непосветен, щом са изключителни неговите маньоври. Той поставя държавата над всичко – това, което и Хуго Гроций, който е основател на теорията на международното право, поиска – жертва на ограничения суверенитет в името на всеобщността.

Затова Сътворителят взе част от суверенитета на Адам – за да му създаде партньор. Един проблем, който стои неразтълмен. Когато искате да имате челяд в света, трябва да можете да ограничите суверенитета си. А когато ограничите своя, вие сте позволили на отсрещната страна да направи измерение на своята жертва в сравнение с подвига на вашата жертва. Тогава изграждате това, което се нарича свещен мир. Ето дипломация! Другото е в идеята на насилието.

Хуго Гроций още в XVII век публикува едно съчинение, което озаглавява „За закона на войната и мира“.[27] Как да създадете от войната мир или тогава, когато имате сили – от мира да направите справедлива война, в която се побеждава. Тогава, когато сте сключили най-благоприятния мир, ако не можете да изтръгнете победа, вие не сте дипломат...

Не всеки дипломат е и държавник. Такъв е прочутият Антъни Идън – външният министър на Англия. Той беше лидер на консерваторите в Англия. Не беше завършил Итън колеж, но беше изумителен дипломат. Когато Чърчил напусна поста си, той го замести – стана министър-председател, вече държавник. Измеренията на държавника не са в това доколко е дипломат, а доколко може и на дипломата да даде пътища. Затова не можа дълго да стои на това място и пропадна.[28] Трябва да се знае разликата между дипломата и държавника.

Също и Молотов, колкото и странно да звучи. Той беше дипломат от размери, който можа (заедно със Сталин) да спечели в Техеран голямата битка срещу английската и американската политика.[29] Там на Русия не се позволяваше да мине Дунава. Те се съгласяват, но само при едно условие – Англия и САЩ да приемат съветското влияние в Източна Европа. Когато дойдоха до Дунава, с признание на българското правителство, че гонят фашистите от страната, руснаците влязоха в България и не само минаха Дунава, но отидоха до Бяло море...

Трябва да се попитаме: наистина ли няма вечни приятели, а има вечни интереси, така както рече някога Уинстън Чърчил? Това е коварността, която си оправдава поведението на жестокости и нарушава принципите на взаимността. И историята го опроверга, защото „вечните“ им интереси в Индия и във всичките им колонии привършиха. Сега се обърнаха и казаха: „Имаме нужда от вечни приятели“. И Британската общност си събра 51 държави, но вече без онези интереси. Виждате ли с каква илюзия се живя: „Няма вечни приятели, има вечни интереси“. Да, свършиха „вечните“ им интереси. Затова повтарям, че дипломацията е прозрение, не настояще. Не е измерение, което удовлетворява доктрината на очите и потребата на стомаха, за да не се правят бунтове. Не, човекът може да понесе това, което Христос демонстрира – четиридесет дни в пустинята гладен, за да им докаже, че не само с хляб ще се живее, а и със Словото на Отца Ми. Тоест не с интересите.

Така че и тази доктрина за „вечните интереси“ си отиде. Както и доктрината на Монро – на изолационизма.[30] Американската политика в ХIХ и началото на ХХ век игра ролята на заключеница. Може би имаше да дорешава проблемите си в идея за свобода и независимост. И когато американският президент Уилсън защити България и се опита с една нова идея през 1918 г. да даде на Европа смелост – със своите Четиринадесет точки[31], тя претърпя крах. Защото дипломацията на Европа беше керванна дипломация, която знае само оазисите, от които черпи.

Бих казал, че дипломацията в XIX век е била най-ужасяваща и затова я наричам „керванна дипломация“. Керванът на доктрините, които Англия, Франция, Австро-Унгария мотивират в поведение да унищожат Балканите, за които сега с „крокодилски сълзи“ искат да плачат. Но те сега не са и властни, разбира се. Наричам я „керванна“, защото само са знаели къде са оазисите, където могат да напоят своите камили. Това са били – да дойдат тук, да спасят Дарданелите. Австро-Унгарската империя трябваше да си търси път за Солун. В този случай Русия държа Сърбия, за да може да се противопоставя и да поиска България да не бъде онази, която влезе в робство – в размери и гръд на голяма държава. Това е керванната дипломация на оазисите на Европа в XIX век, която продължи с престъпността си и през Първата световна война.

Така дипломацията не остави прозрение за историята на бъдещото действие. Тя сложи взрив – разкъсвай. И тогава няма защо да се чудим, че стана Втора световна война. Не е проблемът в извинението за жизнено пространство, което безспорно бе потребно, но сега никой не говори за жизнено пространство. Защо? Защото англичаните и французите също го загубиха. Всички колонии си отидоха... Идеята за равновесието, за да не разкъсат господарството си, светът я отхвърли. И големите европейски държави не само си загубиха интересите, но загубиха и престижа си да решават съдби. А те се хвалеха, че имат най-голямата дипломация. Трагичната, наистина трагична дипломация на Европа свърши след Втората световна война.

И тук дипломацията сега направи един много странен ход: вече няма Балкански въпрос. Но не Европа, други дадоха новия термин – за да се разкъса илюзорната равновесност най-вече на Балканите, както ни бяха кръстили тези оазисни дипломати. Новият термин – Югоизточна Европа, дойде от другаде.[32] Решение на една нова дипломация, която иска да погребе трупа на Балканите, остави идеята за Югоизточна Европа, за да даде на дипломатите възможност за една голяма нова политика.

Трябва да се сменят императивите на миналите култури в идеята дипломацията да бъде сумирана духовност и прозрение за еволюционността на историята в личност, в социални градации, държави и човечество. Международните институции, облечени в дрехата на една стара култура, просто са без дихание. Не може сега да се излиза с формулата „държавата над всичко“, защото идеята за обединението стои по-високо. Не може да се приложи и това, което папоцезаризмът каза – че „целта оправдава средствата“, с което Инквизицията сведе Учението на Христос до жестокост. „Homo homini lupus est“ отдавна е изживяно, защото Римската империя свърши. Човекът за човека не е вълк. Тази теза Христос я отрече, но човечеството още я употребява.

Не може да си послужим и с войната (макар че войните не са спрели), нито с идеята за класите. Не може вече да си послужим и с това, което определяше необходимостта от жизнено пространство. Но ако завоюваме жизнено пространство в своята духовна потреба, тогава бихме могли да направим идеята за общия мир да изглежда едно усвоимо общество, а не само наличие на лиги на нациите.

Трябва из основи в една бъднина да търсим промяна на измерителните ценности. Третото хилядолетие няма място за илюзорностите, в които човечеството е влязло. Оставени са зловещи примери на жестока приложност от морални институти – църкви и държави, върху най-свещеното нещо – човека. За Сътворителя (дали го признават или не, това не е важно) едно е безспорно – че сътвореното от Него заедно с нас съществува. И на него сме длъжни да осигурим по пътя взаимност, или дипломация.

Не е проблем да си разменим държавни посланици, проблемът е да се освободим от паметта на жестокостта. Да внесем една нова идея, която дава друга будност и нова морална таблица. Ако бяха приложени за морална таблица Блаженствата на Христос[33], те щяха да имат повече властност върху будността и морала на човечеството, отколкото Десетте Божии заповеди. Защото в Блаженствата е казано: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“. А в религиите бе забранено да видите Бога. Стремежът в тях събужда само едно – да бъдете съвършени, но в никакъв случай да не бъдете божествени. А е казано още: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“. Те ще станат Божии синове, не само ще видят Бога. Виждането е феноменалност, а да станеш е присъственост. Не можем да си служим само с това − хомо сапиенс, че човекът е само една разумност, защото Иисус Христос показа, че човекът не е само разумност в една велика тайна: Аз и Отец сме едно. Свобода от човекa като минало.

Когато искаме тази тайна да бъде осъществена, не можем да се откажем от цивилизацията, но нека тя да не бъде нашето божество. Казвам, че битката за човека привърши, започва битката да се извежда Божеството от човека! Чакащият, Вложеният от Сътворителя чрез Диханието, което ни прави подобие на Бога, да излезе в живот.

В Третото хилядолетие ние не трябва да се загубим в недостатъците на предходните хилядолетия, които културите на Изтока или Запада са предоставили на човека. Недостатъците не могат да бъдат от значение, когато човек трябва да даде преценка в предназначението си. Трябва ли да влачим колелото на миналото? Миналото е ехото на съдбата, а гласът на съдбата е едно настояще, което ни вика, и то е, което може да дава преценка. Недостатъците не са в състояние да ни накарат да загубим преценка за бъдеще.

Будността, прозрението – това е бъдещата дипломация. И сега тук е нашето място. Не е проблем вече на оазис, проблем е на присъствие. Този, който има провиденция, той ще реши големия въпрос на нашето утре. И тогава ще се разбере, че окото на прозрението и провиденцията са дар на българската нация. Дано проницател се намери и дано се научат някои да се хранят от трапезата на Мъдростта като битие, което казва не да имаш, а да бъдеш! За да можем да кажем сбогом на насилието, сбогом на лицемерието, които бяха доминанти в историята на Европа.

Не е възможно да се даде пълна характеристика на всичко, което едно бъдещо Учение на Мъдростта трябва да отгледа – да отгледа бъдещата политика на света. То има своя доктрина за дипломацията. Човек трябва да познае себе си в другия. Тогава вече ще работи с прозрение и ще има служение. И ще бъде оправдано да кажем: „Нека да победим йерархията си“, „Нека се освободим от това, което се нарича съдба“, „Нека надкрачим това, което са ни оставили предишните богове“. (Защото, ако човек с нещо е претоварен, това са хилядите богове.)

В Третото хилядолетие голямата дипломация на предназначената България е да даде на света една нова Духовна култура, едно ново ковчеже на завета на Мъдростта, в служение на световния олтар!

Прозрението на събуденото Трето око ще ви води в един Път на осъществена благодат, наречена служение!

 

Въпрос: Трябва ли да се повишат изискванията към кандидатите за управници и дипломати, към по-висок морал и духовни качества, за да прилагат прозрението?

Прецизността е, с която всеки държавник, всеки държавен глава трябва да отпрати своите посланици, а те винаги са наричани посланици на мира. Тайната, именно мирът – да се изпрати посланик на мира, който да намери в една безизходица това, което може да отмине без битката и без жестокостта.

Логично е, когато ще се пращат тези посланици, така както е казано и в дипломацията, да се избират белязани, евристични личности. Не е проблемът само в довереността, не е проблемът само в моралната висота – че този, когото пратиш, няма да го купи един самар злато. Умението е да носи културата на времето и прозрението за бъдещето.

 

Въпрос: Казахте, че вместо всичко – ивица да си вземем. Но за целостта на Божествеността Мъдростта дава своето прозрение...

Има леко разминаване в оценката на това: вместо всичко – част, бряг на бъдещето, ивица на бъдещето. Аз говоря за тази дипломация, която светът прилага в паметта на историята. Която сама за себе си съдържа тези предпоставки – както казах, вместо сила дипломацията трябва да приложи такт и прозрение; вместо меч – слово; вместо армия – провиденция; вместо фронт – разузнаване. И вместо всичко – част от брега, или ивица на бъдещето, на която трябва да направите своя бъдещ храм. Един човек идва с предназначението си да бъде цезар; друг идва с предназначението си да бъде жрец; трети, за да бъде като един Аполон – бог на изкуството... Великото съчетание може да стане само когато Миров Учител дойде, за да даде едно голямо Учение. Ние не можем да искаме цялата Космичност.

Ако се касае сега за Децата на Деня – те какво би трябвало да правят, пак ще дойдем до това, че всеки със своето. Аз получавам поезия, която е възхвална; получавам от ръката на художника творби, които ми праща; получавам писма или трактати... Неща, за които наистина човек може да бъде благодарен. Всеки поотделно е направил себе си. Умението е дали можете да прозрете в даден момент какво трябва да вземете... Не е дипломат онзи, който изведнъж иска всичко.

А сега, когато едно Учение отивате да го разпространявате, то също се съпровожда с дипломация и то също воюва ивица по ивица, бряг по бряг, дом по дом. Важното е в него дали сте съзрели това, което безспорно апостол Павел съзря – идеята за универсалност в Учението на Христос. Как това се случи при него? Първом, той има една йерархия; второ, той е гражданин на Рим – поведение и право, което го спасява от собствените му братя евреи да не го убият. Те не можеха да убият един римски гражданин – трябваше да го съдят в Рим. В Рим отначало не го осъдиха, но след това го екзекутираха...

Когато се тръгва да се дава Учението Път на Мъдростта, то е универсално. И все пак, няма асансьор в Духа, има Якова стълбица!

 

Въпрос: Считате ли, че отношенията между Западна Европа с нейната дипломация и Изтока са част от големия сблъсък между т. нар. две цивилизации – източната, с нейния монотеизъм, и западната, основана на политеизма?

Част от проблемите за различните цивилизации – източни и западни, или по-скоро, както казвате, между монотеизма и политеизма – трябва да се разграничат малко. Защото не можем да кажем, че Западна Европа е имала изградена стройна, верова, голяма политеистична религиозност. Всички поотделно са имали едни малки митологии – сравнено с митологията на Древна Гърция. Разбира се, римската митология е просто подражание и копирка на гръцката, само имената са сменени. За съжаление, славяните пък си направиха своя митология съвършено бедна – бедна, ако щете, дори и от това, което Лъчът на Изкуството не можа да остави – поне една каменна статуя на Перун или на Лада.

Ние също така не можем да намерим мощни паметници на политеистично изповедание в Европа. Те просто сложиха гръцки и римски божества на своите фонтанчета. Много рядко вие може да намерите това, което един Вагнер прави. Фактически Вагнер връща една митична култура на Германия. Иначе боговете на французите и на албионците са съвършено бледи. Затова те не можаха да създадат култури, за разлика от това, когато говорим за културата на Изтока – разбира се, преди монотеизма. Трябва да признаем, че Изтокът е политеистичен, но много културен. Вие няма да намерите в Западна Европа божествата на Египет, които са нещо невъобразимо; няма да намерите индийски божества; дори няма да намерите един дуализъм на персийците, за да можем да видим битката между доброто и злото, реално толкова добре влязла и в юдейската религия, а разбира се, след това внесена и в нашето християнство.

Не може да става въпрос, че Западът е имал някаква политеистична религия. Той просто е имал тотеми – липсата на духовен ръст. И с изключение на идеята за цивилизация, те не са имали одухотвореност. Доста смешни изглеждат техните тотемни божества, сравнено все пак с това, което наричаме стихийни богове на Изтока, които са богати като характеристики... Една Атина Палада ще я намерите ли в Германия, във Франция, в Англия или при нашите славяни? Крайна бедност, пауперизъм.

Така че това сравнение, което искате да поставите, не е вярно в същината си. Изтокът е бил богат на митологичности. Защото това, което оставят акадите, това, което оставят египтяните и вавилонците – всичко това са богове, и то с характеристики, с духовно богатство.

И тук е неоснователният упрек, че княз Борис взел християнството от Изтока. Западът нямаше какво да ни даде. Западното християнство има двама учители, източното има тридесет. Има и ереси – най-голямото богатство на Източната църква. Богата е с това, че там има конфликти – тезата за Троицата (за която още се разсъждава), идеята за Единосъщието... Тази Троица, която е персонална в Индия, в нашето християнство е Единосъщна. Тя е персонална, но само като присъствие. Да не говорим за другите големи култури – разликите са много големи.

Ето защо много лесно християнството на Запад мина под папоцезаризма. По-скоро си направи папистка държава, отколкото държава, която има религия, макар и да се води и да се ръководи от държавни глави, както е при Източната църква. Тя е пък цезаропапистка, но в замяна на това Църквата си направи и изгради и култура, и догми, и канони на Седем Събора. Когато се отделя папистката Църква, тя има още четиринадесет свои Събора. Но те са Събори не на прозрението, а на самосъхранението. А това е беда! Когато се самосъхранявате, а нямате прозрение – това значи, че ще си умрете във вехтата дреха на това, което ви е оставило миналото.

Така че културата на Запада по отношение религиите е жива бедност. Те не можаха да създадат големи душевни култури, затова създадоха големи паметници – църкви колкото искате и големи дворци.

Кенет Кларк – от неговата книга „Цивилизацията“ се вижда, че цялата му пъпна връв е свързана с развитието на европейското изкуство, което според него предварва източното. Говори за тези няколко стила на изградени църкви и за догматиката в изображенията. Западът се опита да се освободи от източната схоластика – в живопис, в иконопис направи това, което наричам нарисувани селски моми. И това било хуманизъм!? Това не е хуманизъм, а илюзия, че правят очовечаване. Илюзия, защото одухотвореният образ е потребен, а не това, което нарекох шоу на енергоманите!

И какво тогава е Европа? Европа е цивилизация на доктрината на очите и на доктрината на ума – не на провиденцията, не на евристиката!

 

Из Слова на Ваклуш, 1999 – 2000 г.,
в София, Варна, Пловдив, Видин,
Велико Търново и Благоевград.